ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ЦВЕТЕН ПРАШЕЦ, ИЛИ ПРАШНИЯТ ДРУМ НА ЖИВОТА...

Пред мен са четирите  нови книги на Маргарита Нешкова – „Цветен прашец”, /2015 г./ и „Царевичка на кръстопът”, „Съдбовни пътеки” и „Хоризонти в моя сън”, /2016 г./ – книги, издадени на един дъх, всички под редакцията на Кирил Назъров, с художествения дизайн на Елица Илиева и Енчо Цветков, дело на изд. „Феномен” – София, всички посветени на най-важните хора в житейския път на поетесата. Дали да ги нарека „тетралогия”? Те са еднакво оформени –  име, псевдоним, заглавие, стара снимка, или идилична картина, няколко мъдри слова... от задната корица ни гледа замислено-усмихнатото, ведро лице на авторката, под което има стих, който подсказва основната тема на томчето; всяка съдържа посвещение – /„в памет на моята майка...”; „посвещавам на моя баща...”; „посвещавам... на майката на моя баща”; „посвещавам... на майката на моята майка...”/, мъдри народни поговорки и мисли на извести личности, внушаващи почит към доброто, любовта, човечността и себераздаването, във всяка срещаме лица от семейния албум на Маги... Маги – магьосницата, която ни повежда уж към своята семейна истина, а всъщност ни води към историята на народа ни от последното столетие.

Днес ще бъда кратка и ще представя на читателя не задълбочен анализ на всяка от книгите в тетралогията, днес само ще подхвърля по някой щрих... защото поезията на Маргарита Нешкова не се чете лесно, а за нея още по-нелесно се пише. Стихът й не се „лее като песен” – той е твърде натоварен с послания, извлечени от изстраданата повест на не един живот. Дали когато пише за природата, в която се вкопчва, за да вземе силата й и да продължи по прашния друм на живота си, дали когато пише за свой близък и любим човек, за да задържи мига с живия му образ, или със сатиричен блясък осветява някоя житейска подлост /или подлец/ - все едно – Маги винаги е честна, естествена и близка до читателя. Проблемите, които я вълнуват са част от живота на всеки от нас и може би затова тази трудна поезия така леко влиза в душата на читателя и вълнува – с красотата и силата на словото.

Тук не мога да не цитирам няколко реда, които със своята образност подсказват, че имаме пред себе си един ярък, неопитомен талант:

„Оглася водопаден смях гората.

Пречистен, въздухът трепти.

С пролетен копнеж водата

целува обли канари.” /”Цветен прашец”/

***

„Как искам - тихо да премина

през вълшебните вселени на росата...” /”Царевичка на кръстопът”/

***

„Слънчеви пръски носи даже росата

и нежно целува сънливите стъпки...”

„Синьото око на вечността

гледа безпристрастно от небето...” /”Съдбовни пътеки”/

***

„Стъпвам върху меките листа.

Времената в тишината плачат.

Те – сълзиците на есента

кръговрата земен тачат...” /”Хоризонти в моя сън”/

Не мога да не се спра и на уникалната форма на тези четири книги, в които биографичната поезия и поетичната проза се сливат в едно цяло. Цяло, но не монолитно, а пъстро – като мозайката на живота. Многотемието на стиховете обърква, ако поискаме да ги опаковаме, но оставя трайна и дълбока бразда в паметта, която ни води по

„стръмната пътека –

трудна и тежка – сторъка, стоока,

но в едничка посока...”

И тук отново идва многообразието в творческите и житейски търсения на поетесата – защото посоката може да е една, но в хоризонта на нейните сънища въпросите и отговорите са безброй.

Не по-малко сложна и многопластова е и прозата на Нешкова, която в тази тетралогия присъства скромно, но не безлично. Напротив. Макар книгите да са преди всичко стихосбирки /точно „сбирки на стихове”/, прозата в тях има определящо тематично значение.

„Приказка за моята първа любов” /”Цветен прашец”/ - този „необичаен и силен финал за стихосбирка –  една истинска приказка за първата любов, написана в проза, но с толкова поезия, колкото стиховете не могат да понесат” бе предвестникът и на прозаичните фрагменти в следващите поетични книги, някои от които поетесата нарича „словесна изповед на една душа”, „изплакана проза”, „предговор”, „разкази”, а някои оставя ненаименовани – заглавия, които нямат нужда от определения, като – „За моята баба”, „От рождение до смърт”, „Моят баща”. Пестелива на словесни излишества, но не и на емоции, Маргарита Нешкова загатва, че освен поет, тя може да се окаже и забележителен белетрист.

Пиши, Маги! Имаш какво да ни кажеш с поезията си, имаш какво да споделиш, да внушиш, на какво да ни учиш...

Пиши, Маги... Имаш и много спомени, които си струва да разкажеш! Онази страшна страница от близкото минало, което си преживяла като дете, все повече се отдалечава... Онази страница, пълна с насилие и безизходност, остана непрочетена, покрива я забравата, потъва в тъмнина.

Днес не цензурата на Партията ни души, а цензурата на общество от хора без души...

Бъди Светулка – „Тя светеше във тъмнината.../и носеше надежда в бяло...”

На добър път, приятелко!

                                                                              Габриела Цанева

СЛУЧАЙНА СРЕЩА - импресия от ВЕЛИКО ЗЛАТАНОВ

СЛУЧАЙНА СРЕЩА

Вчера случайно се видях с един познат. Едва пристъпваше с две патерици. От дума на дума, разприказвахме се - ти как си, какво правиш, колко ти е пенсията? Той ме пита разбира се. Аз никога не задавам въпроси за размера на пенсията, защото знам, че на никого не стигат тези пари. Започна да се оплаква, че трудно се живее и не вижда начин да се оправят нещата към по-добро, ама никога. Аз, като човек оптимист, започнах да го окуражавам, че все пак, след време, няма как да не стане по-добре. Говорех, говорех, че трябва да се надяваме, и да вярваме, и да правим нещо за това – кой колкото може, според силите си... Той клатеше глава и гледаше в земята. Стана ми мъчно за този отчаян от живота човек. Но това, което ми каза накрая, наистина ме накара да го съжаля.

-Е-е-е, ние поне сме си поживяхме добре преди промените, младите да му мислят сега -  „мъдро” заключи разговора ни той и бавно повлече крака по прашната улица...

Горкият човечец. Сетих се, че той цял живот е работил като готвач. Хубава професия, не казвам лошо. Но за онова време, когато по магазините продаваха само салам “кучешка радост“ и беше абсурд да си купиш свинско месо от магазина, да не говорим за банани и портокали... за онова време да казваш, че си живял добре? Е, на него тези неща не са му липсвали никога и сигурно затова смята, че си е поживял добре. Да, но само с хляб не се живее, приятелю! Ех, де да мислеше само той така! А с тези критерии никога, ама наистина никога няма да променим нещата към по-добро.

Мисля, че човек трябва да се надява, да вярва, да се бори за правата си. Нищо не идва наготово, нищо хубаво няма да се случи с пожелания, с празни думи и надежди.

Ех, много дълго стана, но накрая пак с моя оптимизъм ще завърша – да се надяваме и да се борим приятели!!!

Велико Златанов

АПОСТРОФИ - сатира от ХРИСТО АНГЕЛОВ

АПОСТРОФИ

Исус:

„Аз нова заповед ви давам:

Обичайте се едни други!“

-Исусе, ти се заблуждаваш –

нима сме като тебе луди?..

***

Христо Ботев:

„Патриот е – душа дава“

-Не! Не дава, а продава!

„Тежко, брате, се живее

между глупци неразбрани!“

-Тежко, ако не успееш

като тях и ти да станеш...

„Ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце, дето страда?“

-Ала в нея що ще турнеш

за отплата, за награда?

„Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз робска люлка люлее?“

-Тоз, който ми шепне: „Ти си свободен!”

...и песни приспивни ми пее...

„Подкрепи и мен ръката!“

-За да грабя от хазната...

***

Стоян Михайловски:

 

„Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!“

-Така е! Ала кухо зрънце

ще ли поникне и узрей?..

„Върви, народе, възродени!

Към светли бъднини върви!“

-Шегуваш ли се, бай Стоене!?

Зад мен, пред мен – все тъмнини...

Христо Ангелов

ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЯ - импресия от ВЕЛИКО ЗЛАТАНОВ

ПРОЛЕТНА ИМПРЕСИЯ

Хей! Пролет иде през полята и песен на чучулиги я възвестява и това свещено слънце, и тоя гальовен вятър, сладък и топъл като майчини целувки. И притаеното дихание на чакащите плугове и семе ниви, и понеслия се навред радостен кипеж и топлия освежителен въздух, сякаш набъбнал с всичко онова, което скоро ще стане зеленина и цвят.

Хей! Пролетта пристига с младо лице на зорница, с плетеници от сини води, носи се в утрините над земята, а където слънчевата мантия докосне земята, изправят се плахи треви, набъбват пъпки, зелени кълнове избуяват и закипява нов, буен, мощен живот.

Хей! Пролетта събужда мрачните туптежи на човешките сърца, за да заработят с вяра за онзи мечтан час на щастие.

Земята гърми от радост, събужда вцепенените същества и пее за такива небивали истории, за такива чудеса, че сълзите сами се леят от очите, а душата на човека обгръща земята, обгръща целия свят.

А любовта? Ах, любовта спохожда само чистите сърца. Изскочи от някъде, запърха с криле и зачурулика като камбанка от чисто сребро, мерне се като благоуханен пролетен кълн и разцъфти за радост на тези, които я търсят и вярват в нея.

Ах, как копнея хората да са добри, да търсят любовта и тогава щастието няма да е далече.Така мисля, така силно го искам аз!

А вие, приятели?

***

На село съм. Ставам сутрин към 6. Плисвам няколко шепи вода за да се разсъня и отивам да си храня зайчетата. После си правя кафе и докато отпивам с наслада слушам песента на един Чичо пей.Вече не усещам хубавото кафе.Захласвам се от песента на птичето.

Тази сутрин пак същото, но не знам защо реших да го открия на дървото от където изливаше сладките звуци и да го погледам. Открих го на върха на ореха, но в този момент и то ме видя, че дебна край дървото и отлетя уплашено.

Не се върна повече. Какво ли си е помислило, милото? Надявам се, че утре пак ще се върне.

***

Радост голяма! Моят Чичо пей се завърна и песента му е още по-хубава. Мисля си, че тук има някакъв заговор. Подозирам врабчетата. В онази сутрин бяха много възбудени. Събираха се на групи, чирикаха си до дървото, където бях седнал с чаша кафе и не, че не ми харесваше тяхното чърчорене, но нали отидох да надзърна за Чичопея на ореха и ето ти сега, давай да завиждаме. Ах, тези врабчета! Май си падат и малко клюкари. Защото гледам ги, все нещо се събират на групи и чър чур, чър чур и се юрнат на някъде. Знам ли, може и да си играят на нещо, пък аз съм взел да ги подозирам в непочтеност. Такива ти ми работи се случват при мен рано рано сутрин.

А земята мирише, ах, как мирише и чака стопанина си...

Велико Златанов, председател на ОЗПСБ